понеделник, 6 февруари 2017 г.

"Песента на глухарчетата" - Хилде Хагерюп

Първоначално реших, че „Песента на глухарчетата“ е „женска“ книга. Даже не толкова женска, колкото момичешка. За тази възраст, която напоследък презокеански наричат „туиин“, пред-тинейджърската възраст. Иначе казано, за десетгодишни. И почти до края продължавах да намирам доказателства за това твърдение.

После реших, че „Песента на глухарчетата“ е скучна книга. Или пък наивна. Не случайно я има онази поговорка – за съденето на книгата по корицата й. Или по началото.

Аз, да си призная, почти не съм чела автори от скандинавките райони. Хилде Хагерюп (логопедично предизвикателство си е фамилията) като първо впечетление… не ми направи впечетление. Книгата започва с много класически наратив, леко скучноват и пасивен – водят те някъде, ти си си отпуснал ръката и си влачиш краката в същата посока, колкото да не ти се обидят. И докато те водят, оглеждат пейзажа, срещаш разни персонажи и междувременно усещаш как започваш да стъпваш някак си по-свойски и по-уверено. Накрая вървиш рамо до рамо с този, който те води, и малко съжаляваш, че пътешествието приключва. Това е, разказах ви емоциите си около книгата!

Историята разказва за дванайсетгодишната Герд, която наскоро е загубила баща си при не много ясни обстоятелства – в морето. При същия инцидент успява да оцелее сестра й – Сив, която от тогава има лек, но дразнещ психически проблем – неволно пее. Двете момичета живеят заедно с изтормозената си майка и са често посещавани от (комиксово) зла болна баба.
Герд се опитва да се намери и като повечето момичета на тази възраст си търси с кой да се идентифицира – с приятелки, с починалия баща или с някой друг. Опитва се да се сбори със себе си, да се надскочи и да започне да се харесва сама на себе си. Тя е от тези бунтовни девойки, които се държат много мъжкарски и предизвикателно, търсейки одобрение и убеждение на собствената си плашеща ги несигурност. Абсолютно осъзнавам, че всичко това ви звучи като крайно клиширано психоанализиране на персонажа, но – уверявам ви – пиша го с цел. В началото книгата ви кара да се чувствате именно така – обяснява ви дидактично поведението на дете, което страда и има поведенчески проблеми. На всички това е ясно. Тази част определено би предизвикала сериозна идентификация и дори би ме трогнала страхотно преди 15-16 години. Да, аз не съм таргет-читателя на книгата… и все пак! Книгата е прекрасна. Сериозно. Да, всичката наивност и дидактичност на моменти може да идва като тричасова игра на хвани-подай с едногодишно, но всъщност накрая всичко е толкова мило и някак удовлетворяващо, че си струва няколко пъти да ти повторят това, дето го знаеш от първите три реда.


От друга страна напълно осъзнавам „образователната“ цел на книгата. Със сигурност бих я предложила на децата си след няколко години. Герд предизвиква страхотна емпатия, вътрешния й монолог е нещо, което всеки е чувал в главата си и е много лесно да ти стане симпатична. Може да научи децата да следят повече за причините за дадено поведение, от колкото за самите прояви. Тъй че – ако имате дечица на 10-12-14 години… „Песента на глухарчетата“ е много смислено четиво. А за малко по-порасналите дечица (включвайки и себе си), историята предлага една почивка от твърде задълбочените и мозъкоизгърмяващи книги. Без твърде много сложност, но с много атмосфера, страхотни пейзажи и с мила, нежна история. Препоръчвам ви я – това е от онези уютни книги, които четеш с голяма чаша нещо топло и голямо одеало… и наистина сгрява отвътре!

„Песента на глухарчетата” - Хилде Хагерюп

           Винаги съм имала проблем с книги, в които историята се разказва от името на дете. Не, че нещо, ама не могат да ме убедят в достоверност. Просто не им вярвам. Едно си мисли човек, когато е на 12, друго – когато порастне и съвсем трето, когато е възрастен и си мисли какво би мислил един 12-годишен. Стана объркано, нали?

          Нека дам прост пример – драги писатели, кога според вас едно дете ще се изрази така: „С ярките си нюанси на жълтото и зеленото пролетният пейзаж в нашия край би вдъхновил художник на анимационни филми за преживяванията на хора, приели психотропни вещества.”? :)

            Дотук с критиката. Сега минавам към ... ами, пак критика. Като за потомствен писател (дъщеря на писател и внучка на поетеса) можеше повече. Иначе книгата е с три награди в Норвегия. Сигурно грешката е в моя телевизор.

         И все пак май трябва да кажа нещо и за самата книга. Анотациите, които живеят из интернет пространството са доста подвеждащи. Това не е книга за момиче, което е загубило любимия си баща. Това е книга за приятелството и отношенията между подрастващите.

          Стилът на писане на Хилде Хагерюп е изключително лек и приятен за четене. Книгата наистина сама се чете (особено след Дъглас Адамс). Единсвената спънка, която може да срещне човек е при имената на героите и местностите. Аз взех кардиналното решение да ги прескачам и проблемът изчезна.

          И накрая – прочетете „Песента на глухарчетата”. Може и да не стане любимата ви книга, но поне ще разширите кръгозора. При мен така се получи.