Първоначално реших, че „Песента на глухарчетата“ е „женска“
книга. Даже не толкова женска, колкото момичешка. За тази възраст, която
напоследък презокеански наричат „туиин“, пред-тинейджърската възраст. Иначе
казано, за десетгодишни. И почти до края продължавах да намирам доказателства
за това твърдение.
После реших, че „Песента на глухарчетата“ е скучна книга.
Или пък наивна. Не случайно я има онази поговорка – за съденето на книгата по
корицата й. Или по началото.
Аз, да си призная, почти не съм чела автори от скандинавките
райони. Хилде Хагерюп (логопедично предизвикателство си е фамилията) като първо
впечетление… не ми направи впечетление. Книгата започва с много класически
наратив, леко скучноват и пасивен – водят те някъде, ти си си отпуснал ръката и
си влачиш краката в същата посока, колкото да не ти се обидят. И докато те
водят, оглеждат пейзажа, срещаш разни персонажи и междувременно усещаш как
започваш да стъпваш някак си по-свойски и по-уверено. Накрая вървиш рамо до
рамо с този, който те води, и малко съжаляваш, че пътешествието приключва. Това
е, разказах ви емоциите си около книгата!
Историята разказва за дванайсетгодишната Герд, която наскоро
е загубила баща си при не много ясни обстоятелства – в морето. При същия
инцидент успява да оцелее сестра й – Сив, която от тогава има лек, но дразнещ
психически проблем – неволно пее. Двете момичета живеят заедно с изтормозената
си майка и са често посещавани от (комиксово) зла болна баба.
Герд се опитва да се намери и като повечето момичета на тази
възраст си търси с кой да се идентифицира – с приятелки, с починалия баща или с
някой друг. Опитва се да се сбори със себе си, да се надскочи и да започне да
се харесва сама на себе си. Тя е от тези бунтовни девойки, които се държат
много мъжкарски и предизвикателно, търсейки одобрение и убеждение на
собствената си плашеща ги несигурност. Абсолютно осъзнавам, че всичко това ви
звучи като крайно клиширано психоанализиране на персонажа, но – уверявам ви –
пиша го с цел. В началото книгата ви кара да се чувствате именно така –
обяснява ви дидактично поведението на дете, което страда и има поведенчески
проблеми. На всички това е ясно. Тази част определено би предизвикала сериозна
идентификация и дори би ме трогнала страхотно преди 15-16 години. Да, аз не съм
таргет-читателя на книгата… и все пак! Книгата е прекрасна. Сериозно. Да,
всичката наивност и дидактичност на моменти може да идва като тричасова игра на
хвани-подай с едногодишно, но всъщност накрая всичко е толкова мило и някак
удовлетворяващо, че си струва няколко пъти да ти повторят това, дето го знаеш
от първите три реда.
От друга страна напълно осъзнавам „образователната“ цел на
книгата. Със сигурност бих я предложила на децата си след няколко години. Герд
предизвиква страхотна емпатия, вътрешния й монолог е нещо, което всеки е чувал
в главата си и е много лесно да ти стане симпатична. Може да научи децата да
следят повече за причините за дадено поведение, от колкото за самите прояви.
Тъй че – ако имате дечица на 10-12-14 години… „Песента на глухарчетата“ е много
смислено четиво. А за малко по-порасналите дечица (включвайки и себе си),
историята предлага една почивка от твърде задълбочените и мозъкоизгърмяващи
книги. Без твърде много сложност, но с много атмосфера, страхотни пейзажи и с
мила, нежна история. Препоръчвам ви я – това е от онези уютни книги, които
четеш с голяма чаша нещо топло и голямо одеало… и наистина сгрява отвътре!