понеделник, 6 февруари 2017 г.

"Песента на глухарчетата" - Хилде Хагерюп

Първоначално реших, че „Песента на глухарчетата“ е „женска“ книга. Даже не толкова женска, колкото момичешка. За тази възраст, която напоследък презокеански наричат „туиин“, пред-тинейджърската възраст. Иначе казано, за десетгодишни. И почти до края продължавах да намирам доказателства за това твърдение.

После реших, че „Песента на глухарчетата“ е скучна книга. Или пък наивна. Не случайно я има онази поговорка – за съденето на книгата по корицата й. Или по началото.

Аз, да си призная, почти не съм чела автори от скандинавките райони. Хилде Хагерюп (логопедично предизвикателство си е фамилията) като първо впечетление… не ми направи впечетление. Книгата започва с много класически наратив, леко скучноват и пасивен – водят те някъде, ти си си отпуснал ръката и си влачиш краката в същата посока, колкото да не ти се обидят. И докато те водят, оглеждат пейзажа, срещаш разни персонажи и междувременно усещаш как започваш да стъпваш някак си по-свойски и по-уверено. Накрая вървиш рамо до рамо с този, който те води, и малко съжаляваш, че пътешествието приключва. Това е, разказах ви емоциите си около книгата!

Историята разказва за дванайсетгодишната Герд, която наскоро е загубила баща си при не много ясни обстоятелства – в морето. При същия инцидент успява да оцелее сестра й – Сив, която от тогава има лек, но дразнещ психически проблем – неволно пее. Двете момичета живеят заедно с изтормозената си майка и са често посещавани от (комиксово) зла болна баба.
Герд се опитва да се намери и като повечето момичета на тази възраст си търси с кой да се идентифицира – с приятелки, с починалия баща или с някой друг. Опитва се да се сбори със себе си, да се надскочи и да започне да се харесва сама на себе си. Тя е от тези бунтовни девойки, които се държат много мъжкарски и предизвикателно, търсейки одобрение и убеждение на собствената си плашеща ги несигурност. Абсолютно осъзнавам, че всичко това ви звучи като крайно клиширано психоанализиране на персонажа, но – уверявам ви – пиша го с цел. В началото книгата ви кара да се чувствате именно така – обяснява ви дидактично поведението на дете, което страда и има поведенчески проблеми. На всички това е ясно. Тази част определено би предизвикала сериозна идентификация и дори би ме трогнала страхотно преди 15-16 години. Да, аз не съм таргет-читателя на книгата… и все пак! Книгата е прекрасна. Сериозно. Да, всичката наивност и дидактичност на моменти може да идва като тричасова игра на хвани-подай с едногодишно, но всъщност накрая всичко е толкова мило и някак удовлетворяващо, че си струва няколко пъти да ти повторят това, дето го знаеш от първите три реда.


От друга страна напълно осъзнавам „образователната“ цел на книгата. Със сигурност бих я предложила на децата си след няколко години. Герд предизвиква страхотна емпатия, вътрешния й монолог е нещо, което всеки е чувал в главата си и е много лесно да ти стане симпатична. Може да научи децата да следят повече за причините за дадено поведение, от колкото за самите прояви. Тъй че – ако имате дечица на 10-12-14 години… „Песента на глухарчетата“ е много смислено четиво. А за малко по-порасналите дечица (включвайки и себе си), историята предлага една почивка от твърде задълбочените и мозъкоизгърмяващи книги. Без твърде много сложност, но с много атмосфера, страхотни пейзажи и с мила, нежна история. Препоръчвам ви я – това е от онези уютни книги, които четеш с голяма чаша нещо топло и голямо одеало… и наистина сгрява отвътре!

„Песента на глухарчетата” - Хилде Хагерюп

           Винаги съм имала проблем с книги, в които историята се разказва от името на дете. Не, че нещо, ама не могат да ме убедят в достоверност. Просто не им вярвам. Едно си мисли човек, когато е на 12, друго – когато порастне и съвсем трето, когато е възрастен и си мисли какво би мислил един 12-годишен. Стана объркано, нали?

          Нека дам прост пример – драги писатели, кога според вас едно дете ще се изрази така: „С ярките си нюанси на жълтото и зеленото пролетният пейзаж в нашия край би вдъхновил художник на анимационни филми за преживяванията на хора, приели психотропни вещества.”? :)

            Дотук с критиката. Сега минавам към ... ами, пак критика. Като за потомствен писател (дъщеря на писател и внучка на поетеса) можеше повече. Иначе книгата е с три награди в Норвегия. Сигурно грешката е в моя телевизор.

         И все пак май трябва да кажа нещо и за самата книга. Анотациите, които живеят из интернет пространството са доста подвеждащи. Това не е книга за момиче, което е загубило любимия си баща. Това е книга за приятелството и отношенията между подрастващите.

          Стилът на писане на Хилде Хагерюп е изключително лек и приятен за четене. Книгата наистина сама се чете (особено след Дъглас Адамс). Единсвената спънка, която може да срещне човек е при имената на героите и местностите. Аз взех кардиналното решение да ги прескачам и проблемът изчезна.

          И накрая – прочетете „Песента на глухарчетата”. Може и да не стане любимата ви книга, но поне ще разширите кръгозора. При мен така се получи.

понеделник, 23 януари 2017 г.

„Дърк Джентли. Холистична детективска агенция” - Дъглас Адамс 2

           
            Това е книга, която скоро няма да забравя. Абсолютно постигна целта на предизвикателството, с което сме се захванали.
            Имах, разбира се, бегла представа какво ме чака, тъй като съм чела „Пътеводителя”, но определено беше по-бегла, отколкото си мислех. При навика, който имам в четенето, а именно – едно спокойно, праволинейно четене на романи, които проследяват историите на герои, хора, семейства, фирми и т.н., тази книга ми дойде, като гръм от ясно небе. Банално сравнение, но вярно. Четеш си, унесен в ритъма, на който си си свикнал и изведнъж спираш, връщаш се едно-две изречения и виждаш: „кръстоска между слон и аспержа...” – каквооо?
            В началото ми беше трудно да свикна, че трябва да се концентрирам не само върху историята, но и върху начина, по който не написана. Изречения от типа на: „Хората – пък и вещите – изглеждат по-искрени, когато яздят кон.”, „Ричард примигна в почуда, но протегна ръка да я хване, като вътрешно сви рамене.” и „...му се нахвърлиха като стадо плъхове...” ме караха да се смея, защото ясно си представях вещ, която язди кон и как човек вдига рамене вътрешно.
            Стилът на писане е доста приятен. Чете се бързо и лесно. Стига да мислиш. Ако не мислиш, ще трябва да се връщаш. През по-голямата част от времето като че ли текат два отделни разказа. Всъщност, това поддържа напрежение и се питаш как точно те ще бъдат преплетени или как ще се обясни съществуването на единия спрямо другия. До голяма степен единият си звучи напълно нормално, докато другият – е, той си е точно Дъглас Адамс. За втория – този с Електрическия монах, си мислех – добре, тук ще трябва много въображение, за да се обяснят тези неща.
            В крайна сметка двете истории се обединяват в една и то много неусетно. Нещата се получават толкова естествено, че човек може да си помисли „Ама, разбира се! Как не се сетих?!”.
            Още нещо за стила – много свежо и приятно е, когато се срещнат думи като „изпружи", "кибичи" и "щукна”. Създава усещане (поне при мен) все едно Дъглас Адамс си седи на дивана пред камината, вдигнал си е краката на масичката, пийва си чай с коняк и ей така просто си пише, небрежно.
            Някъде прочетох, че да се опиташ да разкажеш сюжета на тази книга е все едно да построиш подводница от сирене. Така е, затова не се и опитвам, но не мога да не отбележа, че конят в банята и канапето избиха рибата. Като за ревю на шестокласник – толкова. Сега тежко и смислено заключение и сме готови.
            Финалът отговори на много въпроси, които си задавах по време на цялата книга, но и постави още повече такива. Не знам, може и аз да не съм я разбрала добре, но със сигурност само една добра книга може да те накара да замислиш. Хубаво е да се научим отново да мислим.

"Дърк Джентли. Холистична Детективска Агенция" - Дъглас Адамс

Терминът „холистична“ е свързан с убеждението ми, че онова, с което са занимаваме ние тук, е фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Аз не се занимавам с такива дреболии като прах за отпечатъци от пръсти, многозначителни боклучета от нечий джоб или някакви тъпи следи от обувки. Решението на всеки проблем аз откривам в подредбата, В тъканта на цялото. Връзките между причините и следствията често са много по-сложни и неуловими, отколкото бихме могли да предположим с нашите скалъпени наготово представи за съществуващия свят…
 
Източник: chitanka.info
Дъглас Адамс.
Мога да сложа една точка и ревюто ми да приключи… и ще бъде пълно, точно и ясно!
Знаете го тоз човек. Дългас Адамс. Да, да… същия, с Пътеводителя.

Е, „Дърк Джентли – Холистична детективска агенция“ не е „Пътеводителя“, но е много, много Дъглас Адамс. Познатите живи и пълноцветни описания тук са много, много органични и още повече радват с всеки избор на думи, а сравненията му са откровени уникални... и предизвикващи искрен смях и същевременно някакъв вид вътрешно преклонение и лекичко смайване от умението на Адамс да хваща толкова тънки неща в толкова фини нюанси на иронията, че накрая не можеш да разбереш дали те е обидил или е говорил за валежите миналата сряда.

„Дърк Джентли – Холистична детективска агенция“ беше първия избор за четене в категорията „Екранизирано през 2016г.“ Очаквах да пусна едни големи, дебели, бели конци от книгата до сериала (продуциран от Амазон), но -уви! – даже няма около какво да ги увия тез конци, та камо ли да ги вържа! Може би остава една тъничка нишка, която хлабаво мога да навържа около самия Дърк Джентли, но иначе екранизацията не би трябвало дори да е „по идея на…“ или „по мотиви от….“ Нито мотиви, нито идеи могат да се вържат. Сериалът е супер, ама наистина супер. По Амазонски супер. И книгита си е супер. По Адамски супер. Но хич не почвайте да четете, с идеята да откриете кога се появява в книгата Барт или кога в сериала ще се появи Ричард. Няма, приятели, няма! Невър! Затова препоръчвам – гледайте и четете, по възможност с почивка няколко месеца между двете.

„Дърк Джентли – Холистична Детективска Агенция“ е майсторски пипната история, включваща от всичко по малко. Има си и любовна история, има си и протагонист (който не е Джентли?!), има си също така екшън, мистерия, пътуване във времето, кон в банята и невъзможно заседнало канапе в коридора. О, и музика!
Мотивът за музиката много ме изненада! През цялата книга има много, много търсене, изобретяване, свирене на музика… И докато обикновено четенето на Адамс предизвиква някак си въображението да „чува“ страшна шумотевица, тук над всичкия шум и невероятности се носи постоянното присъствие на музиката.
Даже накрая има няколко изключителни пасажа, в които Адамс описва музика така, че наистина започваш да я чуваш в главата си! Иначе има по много от Бах, Моцарт и няколко невъзможно мелодии, произведени от математически формули, изобразяващи траекторията на крилото на летяща птица. Много е добър. МНОГО!
Историята е страшно интензивна, а книгата се чете почти на един дъх, но после остава за дълго. И след нея е някак си малко празно. Ще ти се да може Джентли да дойде, да си качи краката на масата и да ти обясни туй-онуй от живота, който така или иначе вече му е съвсем ясен. Защото е свързан!
В тълковния речник срещу „холистичен“ има само една дума – „цялостен“. В „Дърк Джентли – Холистична Детективска Агенция“ всичко е много вързано, свързано и цялостно! Даже обещавам, че дори след като ви казах, пак няма да сте достатъчно подготвени за свързаността на нещата – живота, вселената и всичко останало!
(това дали не беше от другаде?!)


Предизвикателството "52 книги"

горслд
Имало едно време.
Имало и едно друго. Ама това не е важно.
После дошла 2017 г.

            Винаги следваме определен модел на четене и избираме еднотипни книги. За да счупим стереотипа, трябва да бъдем предизвикани от нещо или някого.
            Е, предизвикахме се.
     
  Истината е, че голяма част от книгите в това предизвикателство са такива, които не бихме прочели доброволно. Иначе нямаше да е предизвикателство.

            Ние четем доста, познаваме се отдавна, на една и съща възраст сме и водим коренно различен начин на живот. Тук идва въпросът какво вади книгата от читателя. Това ще проверим с 52 книги, които ще четем паралелно и ще ревюираме поотделно.

1. Екранизирана книга 
2. Тийнейджърски роман
3. Бестселър България 2016г.
4. Препоръчано от приятел
5. Илюстрирана детска енциклопедия
6. Комикс
7. Книга с цифра в заглавието
8. Фентъзи
9. Книга от далечна държава
10. Книга, избрана по корицата
11. Класика
12. Книга за самопомощ
13. Книга, издадена същата година
14. Аудиокнига
15. Исторически роман
16. Любима детска книга
17. Трилър
18. Хумористичен роман
19. Поезия
20. Книга, в която действието се развива в София
21. Дебют
22. Книга, в която протагонистът пораства
23. Романс
24. Детски роман
25. "Вдъхновяващ" роман
26. Приключенски роман
27. Продължение
28. Книга, препоръчана от библиотекар
29. Дистопия
30. Теологическа книга
31. Книга, развиваща се в Азия.
32. Книга с къси разкази
33. Книга за осиновяването
34. Книга, базирана на филм
35. Книга със синя корица
36. Книга, базирана в Европа
37. Биографична книга
38. Книга втора употреба
39. Книга с разказвач
40. Книга със заглавие от една дума
41. Книга "Кой е убиеца"
42. Книга за пътешествие във времето
43. Пътепис
44. Книга, чието действие се развива по време на ВСВ
45. Книга над 500 стр.
46. Уестърн
47. Книга с финансови съвети
48. Книга, препоръчана от непознат
49. Книга, която едната иска да прочете
50. Книга, която другата иска да прочете
51. Книга, учеща на някакво умение
52. Сценарий.