„Песента на глухарчетата” - Хилде Хагерюп

           Винаги съм имала проблем с книги, в които историята се разказва от името на дете. Не, че нещо, ама не могат да ме убедят в достоверност. Просто не им вярвам. Едно си мисли човек, когато е на 12, друго – когато порастне и съвсем трето, когато е възрастен и си мисли какво би мислил един 12-годишен. Стана объркано, нали?

          Нека дам прост пример – драги писатели, кога според вас едно дете ще се изрази така: „С ярките си нюанси на жълтото и зеленото пролетният пейзаж в нашия край би вдъхновил художник на анимационни филми за преживяванията на хора, приели психотропни вещества.”? :)

            Дотук с критиката. Сега минавам към ... ами, пак критика. Като за потомствен писател (дъщеря на писател и внучка на поетеса) можеше повече. Иначе книгата е с три награди в Норвегия. Сигурно грешката е в моя телевизор.

         И все пак май трябва да кажа нещо и за самата книга. Анотациите, които живеят из интернет пространството са доста подвеждащи. Това не е книга за момиче, което е загубило любимия си баща. Това е книга за приятелството и отношенията между подрастващите.

          Стилът на писане на Хилде Хагерюп е изключително лек и приятен за четене. Книгата наистина сама се чете (особено след Дъглас Адамс). Единсвената спънка, която може да срещне човек е при имената на героите и местностите. Аз взех кардиналното решение да ги прескачам и проблемът изчезна.

          И накрая – прочетете „Песента на глухарчетата”. Може и да не стане любимата ви книга, но поне ще разширите кръгозора. При мен така се получи.