„Дърк Джентли. Холистична детективска агенция” - Дъглас Адамс 2

           
            Това е книга, която скоро няма да забравя. Абсолютно постигна целта на предизвикателството, с което сме се захванали.

            Имах, разбира се, бегла представа какво ме чака, тъй като съм чела „Пътеводителя”, но определено беше по-бегла, отколкото си мислех. При навика, който имам в четенето, а именно – едно спокойно, праволинейно четене на романи, които проследяват историите на герои, хора, семейства, фирми и т.н., тази книга ми дойде, като гръм от ясно небе. Банално сравнение, но вярно. Четеш си, унесен в ритъма, на който си си свикнал и изведнъж спираш, връщаш се едно-две изречения и виждаш: „кръстоска между слон и аспержа...” – каквооо?

            В началото ми беше трудно да свикна, че трябва да се концентрирам не само върху историята, но и върху начина, по който не написана. Изречения от типа на: „Хората – пък и вещите – изглеждат по-искрени, когато яздят кон.”, „Ричард примигна в почуда, но протегна ръка да я хване, като вътрешно сви рамене.” и „...му се нахвърлиха като стадо плъхове...” ме караха да се смея, защото ясно си представях вещ, която язди кон и как човек вдига рамене вътрешно.

            Стилът на писане е доста приятен. Чете се бързо и лесно. Стига да мислиш. Ако не мислиш, ще трябва да се връщаш. През по-голямата част от времето като че ли текат два отделни разказа. Всъщност, това поддържа напрежение и се питаш как точно те ще бъдат преплетени или как ще се обясни съществуването на единия спрямо другия. До голяма степен единият си звучи напълно нормално, докато другият – е, той си е точно Дъглас Адамс. За втория – този с Електрическия монах, си мислех – добре, тук ще трябва много въображение, за да се обяснят тези неща.

            В крайна сметка двете истории се обединяват в една и то много неусетно. Нещата се получават толкова естествено, че човек може да си помисли „Ама, разбира се! Как не се сетих?!”.

            Още нещо за стила – много свежо и приятно е, когато се срещнат думи като „изпружи", "кибичи" и "щукна”. Създава усещане (поне при мен) все едно Дъглас Адамс си седи на дивана пред камината, вдигнал си е краката на масичката, пийва си чай с коняк и ей така просто си пише, небрежно.

            Някъде прочетох, че да се опиташ да разкажеш сюжета на тази книга е все едно да построиш подводница от сирене. Така е, затова не се и опитвам, но не мога да не отбележа, че конят в банята и канапето избиха рибата. Като за ревю на шестокласник – толкова. Сега тежко и смислено заключение и сме готови.

            Финалът отговори на много въпроси, които си задавах по време на цялата книга, но и постави още повече такива. Не знам, може и аз да не съм я разбрала добре, но със сигурност само една добра книга може да те накара да замислиш. Хубаво е да се научим отново да мислим.